„Агресивни са. Импулсивни. Не уважават никого. Не знаят какво искат. Какво бъдеще ни очаква с тези деца?“
Подобни оценки за „днешната младеж“ се чуват все по-често. Когато стане дума за новото поколение, разговорът бързо стига до липсващите „първи седем“, особено когато си спомняме за тревожните случаи на насилие от деца в последно време.
Постоянно се питаме какво ще се случи, когато тези деца един ден поемат отговорността за обществото. Но зад лесното обвинение стои далеч по-неудобен въпрос: ако децата действително са по-импулсивни или агресивни, откъде са научили това? Дали тяхното поведение не е отражение и на света, който ние, възрастните, сме създали около тях?
Да, реакциите на подрастващите зависят пряко от нас. И има хора, които полагат усилия за тяхното развитие. Днес ще ви докажем, че българските деца могат да бъдат дълбоко чувствителни и способни на истинска емпатия. За да разцъфнат тези техни качества, те просто се нуждаят от правилно протегната ръка, от личен пример и от възрастни, които поемат своята част от отговорността.
Именно тук започва и другата страна на разговора. Не тази за обвинението, а за отговорността. На родителя, който поставя първите модели. На учителя, който ги среща всеки ден в реална среда. И на възрастните изобщо, които показват на детето как изглеждат уважението, границите, грешката, извинението и отношението към другия.
ПРОМЯНАТА В ЕДНА КЛАСНА СТАЯ
Йорданка Първанова е учител в начален етап. Всеки ден пред нея стоят същите деца, за които чуваме, че трудно се концентрират, реагират бурно и все по-трудно приемат нещо само защото „възрастният така е казал“.
Тя обаче вижда и другата страна.
Вижда деца, които могат да се научат да разпознават кога думите им са наранили някого. Деца, които започват сами да се питат как се чувства другият. Деца, които забелязват съученик, останал настрана, и отиват при него.
Промяната не става изведнъж. Според г-жа Първанова тя идва постепенно, чрез разговорите, личния пример и връщането към ситуации, които децата преживяват всеки ден.
Йорданка е сред хората, които се борят за изграждане на добрите навици на учениците. В работата си тя използва детски истории като повод за подобни разговори. След работа с книгата „Силата на думите“, например, децата започват сами да разпознават моменти, в които някой е бил наранен от казаното.
Вместо учителят винаги да бъде арбитърът, постепенно започват да се чуват реплики като: „Това, което каза, може да го нарани.“ Или: „Как би се почувствал ти, ако ти го кажат?“ За Йорданка именно това е истинската промяна – когато детето започне да използва наученото без възрастният да му напомня.
„Още по-ценно е, когато дете само отиде при друг ученик, който е останал встрани. Или когато след конфликт вече не е достатъчно просто да каже „извинявай“, а започне да разбира защо другият е бил наранен. Едно от най-големите предизвикателства е не само детето да разбере какво чувства, а да се научи какво да направи с тази емоция. Важно е да разберат, че е позволено да се ядосваш, но не е позволено да нараняваш; че можеш да бъдеш разочарован, без да унижаваш другия; че страхът не те прави слаб.“
УЧИЛИЩЕТО НЕ МОЖЕ ДА ЗАМЕСТИ СЕМЕЙСТВОТО
Тук обаче идва едно важно уточнение. Колкото и силна да е ролята на добрия учител, възпитанието не започва в класната стая. То започва много по-рано. У дома.
Детето първо вижда как родителите му говорят помежду си. Как реагират, когато са ядосани, дали обиждат, как приемат собствените си грешки. То няма непременно да прави това, което му казваме. Много по-вероятно е да повтори онова, което вижда. Затова според Йорданка не можем да очакваме училището само да изгради емоционалната зрялост на едно дете. Учителят може да подкрепи, да насочи, да даде друга гледна точка, но не може да замести основата, която детето получава в семейството. Най-добрият резултат идва, когато домът и училището не си прехвърлят отговорността, а действат в една посока.
ДЕЦАТА ДНЕС
Като човек, който всеки ден е близо до децата, Йорданка вижда поколение, което действително е различно. Но отказва да го определя като по-добро или по-лошо. То просто расте в различна среда. Тя споделя, че в днешния дигитален свят децата смело задават въпроси и по-трудно приемат нещо единствено защото „възрастният така е казал“.
В същото време за част от тях чакането, отказът, скуката и продължителната концентрация са по-голямо предизвикателство. Затова според нея задачата ни не е непрекъснато да сравняваме това поколение с предишните, а да разберем света, в който расте. А ако трябва да даде един съвет на родителите, той е изненадващо прост:
„Да разговарят с децата си, истински.“. Не само: „Каква оценка получи?“, „Написа ли си домашното?“. А и: „Как се почувства днес?“, „Имаше ли нещо, което те натъжи?“, „Кое ти беше трудно?“
И най-вече да изслушат отговора, без веднага да поправят, поучават или решават проблема вместо детето.
КОГАТО ЕДНА ИСТОРИЯ ПОМОГНЕ НА ДЕТЕТО ДА ГОВОРИ
Понякога ключът към справяне с агресивното поведение на малките може да се окаже един провокиращ, смислен и завладяващ разказ. В нашата история втората жена, която се стреми да помогне за развитието на децата, е Петя Петрова от издателство „Израстване“.
Петя е автор, родител и човек с опит в образователната система. Работата ѝ е насочена към емоционалното и личностното развитие на децата чрез истории, близки до техния свят. Според нея децата не се раждат по-различни от децата преди 20 или 30 години. Различна е средата.
Книгите на Петя бързо намират своето място в училищната среда. Поредицата „Готови за живота“ е сред инструментите, които Йорданка Първанова използва в работата си. Тук книгата не е самоцел. Тя е начало на разговор.
ЗНАЧЕНИЕТО НА ЕДНА ПРИКАЗКА
Може ли една книга наистина да помогне във възпитанието на децата?
Да кажем на разгневено дете „Не се ядосвай“ не решава неговия проблем. Зад тази реакция понякога стоят страх, обида, самота или усещане за отхвърляне.
Тук идва ролята на интересния сюжет, способен да преобърне начина на мислене. Детето започва да свързва една абстрактна история с напълно реални ситуации.
„Едно е възрастният да заяви: „Днес ще говорим за гнева.“. Съвсем друго е детето да срещне герой, който сам е ядосан, уплашен или отхвърлен. Да наблюдава неговата реакция, да види последствията, да започне да се пита как самото то би постъпило. Когато детето разпознае свое преживяване в историята на героя, то може да говори за него от безопасно разстояние. Първо обсъжда как се чувства героят и какво би могъл да направи. Когато е готово, може да започне да говори и за себе си.“, споделя Петя.
По думите ѝ истинската сила на историята често идва след последната страница. Когато възрастният остане до детето, когато попита, когато изслуша, когато свърже историята с реалния живот.
ЗАД ТРУДНОТО ПОВЕДЕНИЕ
Днешното дете е изложено на огромно количество стимули. Светът се променя бързо, вниманието лесно остава върху повърхностното, а самите възрастни често са претоварени и объркани. И именно тук Петя стига до едно от най-силните послания:
„Всъщност всичко това е отчаян вик за помощ. Чрез своето поведение децата крещят да бъдат видени, да бъдат зачетени. Поведението на децата е отражение на света, който възрастните сме създали за тях.“
Това променя въпроса. Вместо само да питаме: „Какво им има на децата?“, можем да попитаме: „Какво им показваме ние?“. И тук отговорността отново се връща при възрастния. Не можем да искаме от едно дете да управлява емоциите си, ако никога не сме му показали как. Не можем да изискваме уважение, ако то ежедневно вижда обратното. Не можем да чакаме училището да поправи модели, които непрекъснато се повтарят у дома.
И тук идва едно от ключовите послания на Петя:
„Имаме право да изпитваме всички емоции, но нямаме право на всякакво поведение.“
Приемането на чувството на детето не означава да му позволяваме всичко. Можем да кажем: „Разбирам, че си много ядосан, но не можеш да удряш или обиждаш.“. Разумните граници не трябва да бъдат унижение или наказание. Те трябва да дават сигурност. Но за да работят, възрастният трябва да бъде последователен. Не можем днес да забраняваме обидите на детето, а утре то да слуша как самите ние унижаваме някого. Не можем да искаме от него спокойствие, ако при всеки конфликт възрастният губи контрол. Точно тук родителският пример става по-силен от всяко обяснение.
ДА ВИДИШ ДРУГИЯ
Друг важен урок е отношението към различния. Децата забелязват различията. Начинът, по който реагират на тях обаче, до голяма степен се влияе от възпитанието в семейството и от средата. С порастването все по-силно става и влиянието на групата. Понякога дори дете, което знае, че подигравката е неправилна, остава безучастно. Не защото непременно одобрява случващото се. А защото се страхува, че ако защити различния, самото то ще стане следващата мишена.
Именно тук намесата на възрастните е решаваща. Не можем просто да чакаме ситуацията да се разреши сама. Изолирането, унижението и подигравката могат да прераснат в насилие, а липсата на реакция също изпраща послание. Петя предлага два прости въпроса:
„Как бихте се чувствали на негово място?“
И:
„Как бихте се чувствали, ако видите някого да се отнася така с брат ви или сестра ви?“
В класната стая резултатът понякога изглежда съвсем малък. Едно дете забелязва друго, което е останало само и го кани при останалите. Но точно от подобни малки действия започва емпатията.
НУЖНО Е ЦЯЛО СЕЛО, НО ВСЕКИ ИМА СВОЯТА РОЛЯ
„Нужно е цяло село, за да отгледаш едно дете“, казва стара поговорка.
Но това не означава, че всички имат една и съща роля. Семейството поставя основите. Там започват първите представи за отношение, граници, уважение, конфликт и близост. Училището добавя нов свят. Съученици, приятелски групи, правила, авторитети и ситуации, в които детето трябва да приложи наученото извън дома. Учителят има огромна възможност да подкрепи и развие тези умения. Но не може и не трябва да носи цялата отговорност. Както авторката, така и учителката не вярват в ясната граница: „Дотук възпитава семейството, оттук започва училището.“
Детето не може да раздели себе си на две. Едно дете за вкъщи и друго за училище. Затова най-добрият резултат идва, когато семейството и училището действат като екип, а не когато всеки чака другият да реши проблема.
РЕЗУЛТАТИТЕ
„Не се опитвам да ги убеждавам с теория. Показвам им резултата“, казва Йорданка. Резултатът е детето, което вместо да удари, казва: „Ядосан съм, искам малко време.“. Детето, което приема, че някой друг може да има различно мнение. Или онова, което забелязва самотния съученик и го кани в играта. Една книга за страха не е само книга за страха. Тя може да бъде първата възможност едно дете да разбере, че и други се чувстват като него.
Историята за различията може да му помогне да погледне по друг начин на съученик. Историята за силата на думите може да го спре секунда преди да каже нещо жестоко. Но книгата е само инструмент и учителят е само една част от средата.
Истинската промяна идва, когато това, което детето чува, вижда и упражнява в училище, не влиза в постоянен конфликт с онова, което преживява у дома.
ПОГЛЕД НАПРЕД
Започнахме с тревожния въпрос: Какво бъдеще ни очаква с днешните деца?
След разговорите с Петя Петрова и Йорданка Първанова отговорът изглежда малко по-различно. Бъдещето не зависи само от децата и не зависи само от училището. Зависи и от родителите. От средата, която създаваме около детето още преди да прекрачи училищния праг, от начина, по който разговаряме у дома, от това как се отнасяме към другите. От границите, които поставяме, от реакцията ни към грешките му. От това дали го предпазваме от всяко разочарование или му позволяваме постепенно да се учи да се справя. От примера, който даваме всеки ден, включително когато изобщо не осъзнаваме, че детето ни наблюдава.
Училището има огромна роля. Добрият учител може да отвори разговор, да покаже друга гледна точка, да създаде среда, в която децата да упражняват емпатия, уважение и самоконтрол. Но учителят не може да замести семейството и семейството не може да очаква училището да поеме цялата работа по възпитанието. Емоционалната зрялост се изгражда и на двете места. В малките ежедневни моменти – след една обидна дума, при една загубена игра, в момент на гняв, след грешка, в разговор вечер у дома.
И понякога една добра история може да бъде първата крачка към разговор, който помага на детето не просто да се справя с емоциите си, а да израсне като човек, който разбира себе си, уважава другите и знае как да продължи напред.
Защото тези деца са бъдещето на България.
Но ние сме възрастните, които днес им показват какво бъдеще е възможно.
